Книги в кошницата
(0) 0.00 лв.
 
 
   
 

От книгата "Избрано"

Интервю с Младен Влашки сп. "Страница", октомври 2011


Господин Андреев, като един от активните автори и участници в съвременния български литературен процес как оценявате мястото в него на едно литературно периодично издание?

Изключително положително и необходимо! У нас обаче подобни издания са твърде малко на брой и в ограничен тираж. Мога да изброя няколко и те са предимно алманаси: вашия – „Страница“, „Света гора“ – Велико Търново, и „Брод“ – Русе. Софийските „Литературен вестник“ и „Словото днес“ са се обособили като вестници за отделни кръгове. Все пак, истинско геройство е, че всички продължават да излизат благодарение на хора като вас. Представям си какво ходене по мъките е, за да се осигурят средства за тяхното издаване. Без печатни литературни издания самата литература сякаш не съществува. Вярно, има електронни списания и сайтове, които са на добро ниво, но с малки изключения те са по-скоро информационни. Не бих казал, че имаме водещо издание, което да показва най-пълно картината на литературния живот у нас. Вероятно така и трябва; всички налични я допълват по свой начин. „Страница“ обаче си е запазила титула в литературната периодика на България. Казвам го, защото знам как списанието започна в края на деветдесетте, как набираше сили през годините и как се утвърди като богато (на стил и идеи) издание. Дай Боже да не спирате!

Нека, след като започнахме нашия разговор от мястото на литературната периодика в литературния процес, се отправим към една от граничните точки на този процес: публиката. Какво е Вашето усещане за днешната българска литературна публика? Има ли тази читателска публика своя конкретика, с което се съобразяват авторите и критиците?

Доста пъстра публика, с която авторите едва ли се съобразяват много-много. И все пак, никой, който публикува своите произведения, не пише само за себе си. Ако говорим за „високата“ литература (макар самото понятие да е вече старо и размито в съвременните условия), то нейната публика е малобройна и това е напълно естествено. Според мен българските писатели все още търсят своята публика. Желанието ни да бъдем припознати като равноправни европейски автори минава през разширяването на нейния кръг, през придобиването на по-голяма известност в страната ни. Онова, което наричаш конкретика е потребността на българските читатели да се идентифицират с героите и проблемите на родната художествена литература, да се забавляват с тях и същевременно да научават по нещо ново за собствената си история и за времето, в което живеят. Преосмислянето на битието и съизмерването с вечните нравствени отправни системи е потребност, която всеки архетипно изпитва; ако намериш ключа чрез своя почерк да бъдеш увлекателен и същевременно задълбочен в ненатрапчивите си послания, да разкажеш хубава приказка, то публиката ще те припознае и заобича, без да си профанен или претенциозен. Оптимист съм и наблюдавам как все повече хора четат български автори. Търсенето определя предлагането; за да има толкова много родна литературна „стока“ на нашия пазар, значи то расте. Е, когато има високи естетически норми на потребление, поддържани чрез периодичните издания, много от писанията ще отпадат от само себе си и процесът на подмяна на ценностите (който е свързан и със самото управление на културата) ще се развива в друга посока. Ако публиката е по-строго стратифицирана, ако всеки си знае мястото, то минаването „щрък за гъска“ ще се ограничи, но това не означава, че културата ни ще е непременно по-висока. Този филм вече сме го гледали и всеки поплак по регулирания литературен живот е, меко казано, глупав.

В каква позиция днес у нас се намира „добрата литературна практика“ – как тя съчетава тенденцията на глобалност, масовост с онова, което е крайно индивидуално – читателския прочит. Тази ситуация на модерността – ориентация към пазара, медиалност, големи обществени нагласи, езикови ограничения и т.н. играе ли роля в оформянето на жанровите системи в днешно време ? И нещо по-персонално: Вие започнахте литературния си път с къса проза, а днес определено сте познат като романист – какви обстоятелства Ви провокираха към подобно жанрово преориентиране?

Ще започна от себе си. Разказът, кратките форми въобще са по-труден и концентриран израз на авторовата потребност да напише нещо увлекателно, красиво и (по възможност) вечно. Миговете на сюблимност от разхвърляното ни битие, недогледаната мъдрост, опитомяването на страстите ни както и съкрушителните и неподлежащите на обобщения връхлитания на любовта често ни се изплъзват в посредствеността на живеенето и тяхното „улавяне“ в един разказ или къса проза изисква повече майсторство, за да е чисто и благозвучно то като проповед. Мисля си, че тук любопитството и паметта са подложени на по-голямо изпитание. Те са задължителни и за романа, но в него обемът те прави по-разточителен, героите и множеството разкази, вплетени в големия разказ, те увличат в друга игра, която понякога те изкушава да казваш още и още. Нарушената мяра обаче убива, а съвременният роман е най-обтекаемата жанрова система. Не се наемам да го определям. На мен ми допада неговата привидна консервативност и многопластовост, затова съм изкушен и преориентиран към романа. Все пак не съм спрял да пиша и разкази. Колкото до „добрата литературна практика“ – вероятно тя би трябвало да съчетава най-доброто от днешните тенденции, без да пречи нито на глобалността (хората си приличат), нито на индивидуалността (всеки е единствен и неповторим). Може би така нареченото „общочовешко“ е съвкупност от радостите и болките на всеки индивид в условията на днешния виртуален свят на „корпоративно-технологичен феодализъм“. Диктатът на пазара е израз на обществените нагласи, но те се диктуват от личности; колкото по-способни са те, колкото по-разумни и приложими са идеите, които те лансират, толкова по-добре за всички. Какво би бил Ренесанрът без гении като Данте и Леонардо! В този смисъл истинската криза днес е в липсата на гениални личности и идеите, които те биха генерирали. И ако ги има – хората са твърде много, за да се вслушат в тях; егоизмът е непоклатим, страховете – прекалени.

Къде се намира днешният български роман? От една страна стоят изкушенията на чуждите образци и тяхната популярност, от друга – българската традиция, включително с нейните неизживени авангардистки начала( в смисъл че няма български експресионистичен или сюрреалистичен и т.н. романи). Според Светлозар Игов в днешната българска романова практика има пълно разнообразие по тематични и поджанрови разновидности – това многообразие, според Вас , е израз на наваксването или на търсенето на оригинална ниша от отделните автори.

Мисля си – и на двете. Че имаме да наваксваме, това е част от историческата ни съдба, но и всеки автор неминуемо търси своя оригинален изказ. В условията на светкавична информираност и достъп буквално до всеки чрез интернет търсенето е още по-силно. Не мога да определя точно къде се намира, но имам чувството, че българският роман днес е „разкрачен“ между традицията (съобразно неговата късна поява и разнообразие в българската литература) и ускореното ни желание да наваксаме и попълним празнините с оглед на чуждите образци и тяхната популярност. Прав е Светлозар Игов – многообразието и количеството романи и романоиди е огромно. Явно това е естествен етап от литературното ни развитие. Няма лошо, стига поне десет на сто от излизащите романи да са търсени и оценени по достойнство от „публиката“. И това е така. Радвам се, че вече имаме романи, които са на световно ниво и които залагат една добра тенденция за бъдещото развитие на този жанр.

Има ли български автори, с които си партнирате – примерно Вашият прочит на техни произведения Ви провокира, или в общуване с тях стигате до някакви проблеми или истории?

С част от днешните автори съм приятел, с други – познат, чета произведенията им, радвам се на успехите им. Някои от книгите им ме вдъхновяват и учат, провокират. С писатели като Красимир Дамянов, Недялко Славов, Людмил Станев, Деян Енев и Александър Секулов се виждаме по-рядко, но когато това стане, за мен е празник да общуваме. Раждат се нови идеи, хрумки; точим си перата както се казва, без да се костоперим. С тези, които са в София, се срещаме по различни поводи, разменяме идеи и мнения. Писането е доста затворена, бих казал темерутска, работа и много-много не си „партнираме“ с колегите, но пък се уважаваме и ценим един друг. Поне за мен е така. Съществуват различни кръгове със свои естетически ценности, но дори да се взаимоизключват, те някак си се допълват. Всеки е гениален до доказване на противното; завистта и незаслуженото злонамерено говорене по адрес на колеги е проява на творческа недостатъчност. Познавам и такива, но те по-скоро ми показват какъв да не бъда. Човек е крехка натура и се заразява.

Кое в прозата открива Вашия път към творбата – историята, което ще обработвате; персонажите, които ще разиграете в сюжета; крайните послания или самия опит да проверите дали езикът може да изрази някакъв тип усещане, долавяне за света?

Различно, но обикновено образите, персонажите, са първостепенни за мен. Когато те са ми ясни, тогава и сюжетът се изгражда някак от само себе си. Често отделна история също ми проправя път към бъдещата творба, но без да „видя“ участниците в нея, тя ми остава суховата, колкото и интересна да е. Понякога едно усещане или душевно състояние отключват спомени и преживявания, които лягат в основата на даден текст. Дълго обмислям онова, което ще пиша преди да седна и същински да се захвана с думите. Не винаги имам крайно послание, героите ми имат последната дума и често те го изказват. Стремя се да не им преча, щом веднъж те „заживеят“. Внимавам езикът ми да им съответства, а аз се намесвам по-скоро, за да ги подкрепям – с любов, често и с ирония към тях, към случващото се и към детайла, който също е твърде важен за мен като автор. С езика може да си играеш и шегуваш колкото си искаш, забавно е, но внимавам да не прекалявам, тъй като и с езика шега не бива! Стремя се той да е изчистен и (ако успея) да въздейства като приказка. Нещо такова: „Един сънувал, че го обича красиво момиче – толкова красиво, че той на сън си завидял. Нима е възможно! – казал си. Да, в сънищата всичко се случва. Но нали бил човек, той се натъжил, защото усещал, че сънят ще свърши. Събудил се и докато се осъзнае, готов да заплаче, че вече не сънува, що да види! Момичето лежало до него в леглото и го галело с усмихнати очи, а веничката под брадичката ѝ била толкова истинска – по-истинска дори и от веничката в съня на този щастлив човек. Засияли двамата от радост, прегърнали се и се сляли в едно – превърнали се в най-дългия сън, който всяка вечер започнал да спохожда влюбените по света.“ С извинение за автоцитата, но по-добре не бих могъла да онагледя моя подход.

В едно интервю казвате, че вродените ни потребности са в основата на писането. Как се съчетават във Вашата практика – вродените потребности и външните натиски: очакване на публиката, социално-ролевият писателски стандарт в България, медийната среда на литературния процес? Във Вашето творчество преплитането на битово-реалното и мистичното е запазена марка. С „вродените потребности“ ли е свързана тя?

И май не съм сбъркал, но ако там не съм уточнил, сега ще го направя: тези потребности се осъзнават и осмислят. С всяка есен, с всеки написан лист човек расте и така разбира, че „крайната цел на духовното търсене (и на литературата като част от него) не бива да бъде нито освобождение, нито личен екстаз, а придобиването на мъдрост и сила, за да служиш на другите“. Така мисли американският митолог Джоузеф Камбъл и аз изповядвам тезата му напълно. Външният натиск би трябвало да се приеме като потребност на хората, на обществото, в което са се организирали, да им служиш. Колкото и да е объркано то (според Маргрет Тачър обществото дори не съществува), хората няма да спрат да четат и да се радват на словото. Писателят сам решава доколко да се съобрази с очакванията на публиката. При положение че у нас той отдавна е загубил подобаващ стандарт, не му остава нищо друго освен да си го извоюва въпреки медийната среда на литературния процес. И все пак, писателят не бива да забравя, че е обикновен служител.
Юнг твърди, че „културата се простира отвъд целта на природата“. Ако „битово-реалното“, както казваш, е следствие на физиологичното, заложено ни от природата, то „мистичното“ би трябвало да се разглежда като проява на трансцендентни потребности, които влизат в пределите на правенето на култура. Но, макар и несъзнавани, те също са вродени. Литературата като част от културата е словесна еманация именно на тези вродени потребности. Как да не ги преплита човек!

В днешното българско говорена за литература има две достигащи до махленски форми на изразяване тенденции – една група автори твърди, че само автобиографичният извор е подходящ за добра литература, а другата се впуска в „жанрово писане“, в измисляне, на която първата отговаря, че подобни подходи са неавтентични, понеже не са преживени и т.н. Естествено това е доста елементаризирано, но на какво се дължи тази липса на вътрешно-литературен разговор между българските автори днес?

На недостатъчна толерантност и манталитетни обременености от типа: ам да не си ти, ам да съм аз. Нарочно се шегувам, но е факт, че говоренето често се изражда именно в тази посока. В достигането му до махленски измерения се прокрадва липсата на култура. Философът Асен Игнатов казва, че „толерантността е истинската стихия на културата“. Подобни пререкания са безсмислени; изворите за „добрата“ литература са навсякъде – в това число и в автобиографичното начало, и в „жанровото писане“, в измислянето. Какво ако двете са смесени, а то е неминуемо поради естеството на човешката природа. Нима Толкин е изцяло „жанров“ автор или Музил – само автобиографичен! Не се наемам да влизам в подобни спорове, защото за мен по-важно е внушението от написаното. „Майстора и Маргарита“ на Булгаков какво е?

Нека продължим още малко темата за вътрешната комуникация между хората, които се занимават със словесно изкуство у нас. Много показателна в това отношение е една родова форма – драмата. Драмата (в по-нови времена и киносценарият) изисква някакъв тип партньорство между автора на текста, постановчика и останалите „читатели-претворители“ – актьори, сценографи, (в киното – оператори). Според Вас кое доминира днес у нас – текстът или представите на интерпретаторите.

Винаги се започва от текста, но се завършва с представите на интерпретаторите. Има всякакви случаи: слаб текст – отлична интерпретация; силен текст – вяла интерпретация. Най-хубаво е, когато между двете се получи сходство, а продуктът става нещо трето и при това още по-качествено. Тогава всички са доволни. Не е лесно, но понякога се получава; на мен също ми се е случвало. То е като при любовта – или я има, или я няма. В колективните форми на изкуство е далеч по-сложно, отколкото при индивидуалните, каквато е писането. Комуникацията се затруднява и от още една важна съставка – средствата. Можеш да напишеш книга без пари, но пиеса или филм не се правят без тях. Често те са решаващи, макар да има примери и за нискобюджетни продукции, при които сходството е налице и те стават знакови. Задължително условие обаче е честността при изясняването на параметрите още в самото начало. Ако интерпретаторът си е наумил да въвлече екип с прикрити намерения да се възползва от името на автора, но да си прави каквото иска, без да се съобразява с него, то проектът е обречен на провал, мъртвороден е. Имал съм и такива „комуникации“. Когато хората са искрени и се чувстват добре от това, което са се наели заедно да извършат, те постигат добри резултати. Забелязал съм, че в повечето случаи на нас ни липсва именно това – екипната работа. И пак опираме до манталитета, до толерантността, до културата, но да не влизаме в порочен кръг.

Ако можем, при това много условно, да говорим за това, кой литературен род днес доминира българската литература, Вие как бихте разположили в подобна проекция епоса, лириката и драмата?

Трудно ми е да отговоря, но мисля, че епосът с неговия основен жанр – романа. Лириката сякаш е натирена в ъгъла, а драмата (с малки изключения) е метаморфозирала в сценарно писане поради засилената напоследък потребност от телевизионни сериали и филми. И все пак, въпреки изобилието от книги, поезията ни е най-силна и най-стойностна. Имаме такива живи поети (от различните поколения) в момента, че сами не съзнаваме какво богатство са те за родната ни литература. Но поради разнебитената обществена ситуация днес поезията е най-непопулярна. Незаслужено е, но „такива са реалностите“, както се казва в клишето. Бедата е, че нямаме нормална литературна среда. Може би така и трябва, сигурно светът вече не чувства нужда от поезия, макар в интернет непрекъснато да се публикуват стихове и кратки поетични текстове.

Като става въпрос за социалната роля „писател“ у нас: Какво е Вашето мнение за литературните конкурси и награди? Те съумяват ли да регулират литературния живот или повече се превръщат в поводи за различни крамоли?

Да се обявиш за писател у нас е голямо предизвикателство, камо ли да се опиташ да се издържаш като такъв. За каква социална роля можем да говорим тогава? В този смисъл литературните награди и конкурси у нас са нещо „вътрешнозаводско“ и могат да начешат нечие честолюбие или да облекчат съдбата на нашего брата, ако наградата има и паричен израз. Като човек, който е взимал награди, мога да кажа, че те помагат на самочувствието, но не променят отношението ти към литературата. Поне моето не са успели. Иначе подходът към наградите е различен. Че те се превръщат в повод за завист и кромоли, това е неизбежно. Но, без да го регулират, наградите и конкурсите отсяват доброто от посредственото. Няма водещ автор в съвременната ни литература, който да не е взел награда и да не е оценен по достойнство, макар само да е бил номиниран. Мога да изброя поне десетина имена, но едва ли за читателите това е важно. Добрите книги рано или късно ще стигнат до тях; наградите само ускоряват движението. Състезателността е присъща черта на хората и те са приучени да се съревновават, затова съществуват награди и конкурси. Едва ли обаче авторите стават „по-лоши“ ако получават награди и обратното. Нима Роман Кацев, получил два пъти „Гонкур“ и като Ромен Гари, и като Емил Ажар не е гениален писател?

Един вид регулация на литературния процес е и практиката, текстовете да минават отчасти през книгопазара, отчасти през свободния достъп в Интернет. През книгопазара те осигуряват възможността да има свободни издателства, да има свободнотворящи писатели, да има просто свободна социална система литература. През интернет текстовете стигат до широки маси от публика и създават дори една „безкритична“ популярност. Която след това се превръща в медиен аргумент от типа – аз имам десетки хиляди посещения на сайта, а ти продаде едвам 500 – 1000 екземпляра. Как гледате на този процес в посока на оформяне на читателските практики и в посока на оформяне на авторското самосъзнание у нас днес?

Вероятно ще се повторя, но нищо не гарантира успеха ти, ако хората не те търсят и не те четат. Литературата не е поп-музика (макар да съдържа елементи на поп-културата), за да се изисква прекалена популярност. Посещенията в сайта не са аргумент за качество, нито огромните тиражи. Всеки си прави своя избор къде и как да публикува, пък и не бива да си въобразяваме, че „високата“ литература, определена като такава от нейните познавачи ще остане във времето. Един автор трябва да има самосъзнанието, че служи на част от хората с това, което най-добре умее да върши – да пише. И ако двустранният процес нараства, това го задължава да не спира. Някои книги ще са много успешни и продаваеми, други, макар да са по-добри, няма да имат същата съдба. Така е то. Популярността е измамно нещо. Ако пишеш само за нея, ти си обречен. В гимназията един искаше да се научи да свири на китара, за да сваля момичетата – не се научи. Ожени се млад и си остана безебец, въпреки мераците си. Друг сваляше като луд без китара – научи се да свири по-късно. И досега той си свири на китара и се радва на любовта на жените. Сигурен съм, че ако пропише, ще ни сложи в малкия си джоб.



 Връзки