Лисица в кокошарника

Ето че не можахме пряко да дадем отговор на въпроса защо пишем? Защо издаваме? При едни писатели това е резултат от търсене на ефекта в писането, при други то изразява езика на властта, на господстващите (преди на социализма, сега на капитализма), но само по себе си то не може да отключено по политически, психологически или социални причини. Вярвам, всеки ще се съгласи, че то е като игрите на детето: понякога непонятни, понякога шумни и копиращи света около него, но винаги стремящи се да си обяснят този свят от позицията на аутиста. Самотни и неразбрани игри, които преведени на езика на възрастните, означават да си възвърнем нещо загубено, „изгубения рай“ по Джон Милтън.

Но аз съм оптимист. Талантливите ще продължат да пишат. А какво става с книгите? Защо въпреки всичко продължаваме да пишем? Емил Ми­шел Чо­ран отговаря: „Спо­ред мен е твър­де труд­но да се пред­ви­ди съд­ба­та на кни­ги­те – то­ва е мно­го по-труд­но за пред­виж­да­не от съд­ба­та на хо­ра­та. И мо­же би то­ва е един­с­т­ве­на­та при­чи­на, ко­я­то мо­же да ни на­ка­ра да пи­шем“. А прегледите на книги? Да не забравяме: един подобен проект винаги е с отворен финал, винаги е съпровождан със субективизъм, опити за преподреждане и йерархизиране на имената и фактите, на липси.