Рисувани слова

Издава Регионална народна библиотека „П. Р. Славейков“ – Велико Търново

Когато четката рисува словото

На човек са му дадени дарбите, за да се радва, че може да пътува към себе си. И тъй като словото е висша съблазън, то много често художници и музиканти оставят четката и клавишите, за да помечтаят чрез силата на думите. Подобно прозрение е получил Сашо Филев, но не с претенциите на поет, а за да означи по друг начин това, което обича. Подобен словесен прозорец към света може да се отвори само веднъж в живота на човека, но чрез него нахлува свежия полъх на детството, стават възможно желаните завръщания към образа на майката, по родните места. Натрупалият мъдрост изоставя професионализма си и следва непосредствеността на наивизма, така както дете тича подир хвърчило.
Сашо Филев не ни изненадва чрез формата на стиховете си – не експериментира чрез нея, защото му се иска по-бързо и безболезнено да изрази това, което чувства. Просто и ясно. Затова той е успял там, когато не слага стихове повече от пръстите на двете ръце, сякаш запазва паметта за четката и има съзнание, че мисли като художник. В това се убеждаваме и от особения светъл патос на творбите му, който много напомня на онова червено, огнено или залезно, което тича по картините му като отвързано от небето слънце. Не е изненадващо, че в поезията си Сашо Филев е по-интимен, по-нетърпелив да изрази вътрешния си свят и вместо да дава пространството на своя любим търновски пейзаж, той надниква в себе си, остойностява отношението с близките си, дарява ги с думи, като съзнава, че освен чувства има нужда и от памет. В доста от стихотворенията се опитва да повтаря един и същи мотив и дори тогава, когато това е обременяване на формата, той търси настойчиво повторението, сякаш е воден от страх, че губи нещо скъпо и любимо.

Особен ритъм имат детските му стихотворения. Дори се блазня от мисълта да кажа, че поетическата авантюра на сашо филев е подбудена от радостната глъчка на внуците му. Играта с тях, закачливите приумици, своеобразният театър, дават усещането, че художникът гради наново света и същевременно съзнава, че повтаря собственото си битие и наново го назовава. В това виждам благия смисъл на духовното в тази стихосбирка – художникът се е огледал в очите на своите близки като в огледало и е отворил душата си, осъзнавайки че няма време за полуистини, както и за нищо друго, което да е полу.
Така е създал най-дълго рисуваната си картина – не с четката, а с душата.